Читать книгу: «Ljuleka mi zamirisa»

Иван Вазов
Люлека ми замириса

I. Образи и видения

Спомени, блянове тъжно-златисти…

 
Спомени, блянове тъжно-златисти,
сладостен шепот в повехнали листи —
        песни по заник.
Мисли, въздишки дълбоко човешки,
сълзи в душата потайни и жежки —
        песни по заник.
Тихи хармоний – не звукове тръбни,
трепети сладки, пленително скръбни —
        песни по заник.
 

Пролет

I. Зари

 
Пролет дочаках пак. В свода небесни —
празник – и тук на земята:
мирис, омая и пролетни песни —
пролет е мен и в душата.
Що от това, че гнездо е на жалост?
Че са сребристи косите?
Пролет не пръска зари си на халост:
всичко възражда и кити;
всичко към радост тя моли и нуди:
чуки, долове, пустини,
дор по скалите тя цветенца буди,
дор по печални руини.
 

II. Зов

 
В клоните, по драките
живота нови пей,
природата е в накити
разкошни и се смей;
и чрез дъхът на розите,
на май чрез песента
тя в хижите, в чертозите
крещи: „Навън скръбта!“
 

III. Акациите

 
Аромати, аромати
размирисват целий град!
От акацийте листнати —
нежен, страстен аромат.
И в градините се лее
тая съща благодат,
в самотии и в алеи
пролетен е аромат.
Аромат в горите пресни,
аромат в зефира млад,
даже мойте тихи песни
напои ги аромат.
 

IV. Борисовата градина

 
В лазура звънтят чучулиги,
в клоновете славеи пеят —
вред радости, душо, дъхни ги,
дъхни, аромати се леят.
Виж, всичко е в нова премяна;
цветя и моравки, и листи,
и весел пей в вира фонтана,
вълни си кат рони сребристи.
А там из алейките тесни,
бориките дето се сплитат,
звънливи разнасят се песни,
залюбени двойки се скитат.
 

V. Гимназистки

 
Гимназистки ме видяха
при бориките самин
и чух как си те мълвяха:
„Се умислен, се един.“
И отминаха, и песен
звънка ми дойде от тях.
Дълго слушах там унесен
песни звънки, вик и смях.
 

Видях теменужка

 
Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
– О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
– Затуй съм цвете, братко.
Попитах славея през мая,
кат пейше нежно: – Що туй вършиш —
тъй чудно си гласеца кършиш? —
А той каза: – И аз не зная,
но радвам ли се ил копнея,
аз требува да пея.
Попитах и сърце младежко,
Залюбено: – Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: – Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
да люби и да страда.
 

Децата

 
Седях в Борисова градина.
Насреща, в младата горица,
нахълтаха рояк дечица;
те бяха окол десетина,
ала крещяха за стотина.
И мислите ми те смутиха
с тез викове звънливи, луди,
и песнята ми нова, тиха,
мечтите ми коя гласиха,
роякът я далеч прокуди.
Но друга песен вместо нея
бликна в душата ми – за радост,
за златни детски дни, за младост
невинна – хубавата фея,
що носи сънища и сладост.
И тая песен не голема
в душа ми бързешком сложи са.
Но аз не мога я написа
тъй лесно, да, възможност нема:
тук вече цяла е поема!
 

Из прозореца

 
Из прозореца си южен
всякой ден като поглеждам,
мощна Витоша съглеждам
в плащ зелен ил теменужен.
 
 
Виждам тамо кръгозора
със лазура му дълбоки
през тополите високи
на съседа ми във двора.
 
 
Често виждам, в блян унесен,
други гледки по-далечни,
сякаш сенки бързотечни,
сякаш някаква си песен,
 
 
чудни някакви градини,
цъфнали с надежди злати,
с бури, с устреми крилати —
вази, млади ми години!
 

Здрач

 
Петлите весело пропяха
по дворищата още тъмни,
но по небето забледняха
звездите. Скоро ще да съмне,
живота дневен пак ще гръмне.
        Петлите весело пропяха.
 
 
Здрач иде. Сипва се зората,
разбудените псета бясно
разлаяха се в тишината,
на Витоша гърбът по-ясно
рисува се във небесата.
 
 
        Здрач иде, сипва се зората.
И аз да стана пак да пиша.
Звънтят в душа ми стиховете,
по-ран от птички в клоновете,
денят ще трябва да здравиша
и песните, в съня зачети,
        ще стана аз да ги напиша.
 

Nocturno на Шопена

 
Пианото екна и пее
под нейните пръсти – за радост
неземна, за обич и младост,
душата възнася, лелее,
с чаровна упойва я сладост —
                        пианото пее.
 
 
Пианото тихичко стене,
примира в мелодии страстни,
говори за тайно копненье,
събужда с въздишки си властни
в душата страданья безгласни —
                        пианото стене.
 
 
Пианото сякаш че плаче
със сълзи за дни отлетели,
за радости златни, умрели,
душата ридай кат сираче
пред гроби свети, запустели —
                        пианото плаче.
 

Струни

 
За тихи песни бяха нагласени,
о лиро, твойте струни – да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;
 
 
за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о лиро, за копнежи,
за блянове… но тя живя в фъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.
 
 
И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви…
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.
 

Люлека ми замириса

 
Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
        Люлека ми замириса.
 
 
Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
        Люлека ми замириса.
 
 
Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази —
от любовен дъх талази.
        Люлека ми замириса.
 
 
Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
        Люлека ми замириса.
 

Звездна нощ

 
Звездна нощ. Светът замрял е.
Спи великата природа
и живота сякаш спрял е
по земята и на свода.
 
 
Не, живота продължава,
тайнствений живот природен —
мъртъв ли е, щом не шава,
океан велик, безброден?
 
 
Нещо шушне тишината
с занемелите простори,
нещо мисли тъмнината
и мълчаньето говори;
 
 
сякаш диша битието:
планини, гори и сенки,
а звездите на небето
пеят сбрани на седенки.
 

Край реката

 
О спомени, тук всичко чезне, бега —
еднички вий не бягате от нас.
Кога бе то? Отдавна, ала нега
и днес ми вей от вас.
 
 
Пред мен шуми реката. Край върбите
стои и пей жена, коя любих —
жена в разцвет. Развява й косите
ветрец гальовен, тих.
 
 
Любих, и как любих!… Наста разлъка.
Дойде забрава. Тя е днес далеч.
Но що в душа ми тая сладка мъка
по сън погребан веч!
 

На воля

 
Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.
 
 
И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.
 
 
Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,
 
 
в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;
 
 
делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;
 
 
които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.
 
 
Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!
 

Недопята песен

 
Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.
 
 
И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.
 
 
Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,
 
 
в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;
 
 
делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;
 
 
които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.
 
 
Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!
 

Под лампата

 
Пак над масата наведен
и под лампата си пиша,
давам лик на блян последен —
скоро! – утрото веч диша!
 
 
Ще затъна пак в вълните
на деня и на живота,
дух ще впрегна във хомота
на труда и суетите.
 
 
О видения, простете,
сбогом, ще се разотидем.
Утре в полунощ пак дойдете,
под таз лампа ще се видим.
 

Дух крилат

 
Дух крилат, де фърчиш
тъй високо, високо?
Аз те виждам: стоиш
там в небето дълбоко.
 
 
Що мечтайш, слушаш там?
От друг свят ли привети?
Химн от горен ли храм?
Ил шептиш с вековете?
 
 
Ил на тайнствен язик
с небесата беседваш?
Може би в тоя миг
ти във бога се вгледваш?
 

Загадката

 
Ни разум, ни съдбина,
ни демон, ни бога
недей моли, проклина
във твоята тревога.
 
 
Бездънно е небето,
морята са безкрайни,
загадка е сърцето
с великите си тайни.
 
 
Напразно дух си тиря
от извора до края —
умът говори: „Диря“,
сърцето шепне: „Зная.“
 

Боровият лес

 
Сняг над него. Но той пак зелен е —
боровият лес. Мрази го зима,
летен жар гори го – той не вене,
равнодушно вихрите приима,
плащът му смарагдови не пада —
        поздрав, горо млада!
 
 
Сняг над мене. Но сърцето – жарко.
Не убиват ледните фъртуни
туй, що в мен е вечно, що е ярко,
ни в душа отзивчивите струни:
в глъбините й още пролет влада —
        поздрав, душо млада!
 

Магдалина

 
Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега —
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
        (Магдалина, Магдалина!)
 
 
Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май —
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
        (Магдалина, Магдалина!)
 

Галбица не видяла

 
Галбица не видяла,
от обич не съгряна,
тя вехне потъмняла
там някъде в балкана.
 
 
Мома видях я ази
пленителна и проста —
съдбата сведе нази
(години има доста).
 
 
Дете прекрасно, мило —
трендафил росен в младост —
душа едвам разкрило
за слънчице и радост…
 
 
„Бъди честит!“ – тогава
сърце мълвеше ниско;
аз рекох – „Искам слава“
А щастьето бе близко.
 
 
Тъй близко и възможно —
но ази го пропуснах,
за друг кумир тревожно,
в житейский бой се впуснах.
 
 
И днес, един, копнея,
за оня час мечтая…
А славата? От нея
пелина само зная.
 
 
И тя в неволи клети,
горкичката, повяна,
тя, нявгашното цвете,
най-красното в балкана,
 
 
участье не срещнала,
чело навела ниско,
за щастье ожедняла,
а то така бе близко!
 

Когато…

 
Когато в мен нещо въздиша,
когато в мен нещо премира,
то болката аз да залиша
запявам на моята лира.
 
 
Когато душа ми прелива
от радост – ох, как е туй рядко! —
пак моята лира звънлива
тълкува душата ми сладко.
 
 
Когато смут черен бунтува
душа ми в световната битва,
тогава се песен не чува,
понявгаш се чува молитва.
 

Поет

 
Душа му – храм на химни,
на образи, мечти —
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава се, звънти.
 
 
Душа му – свят мъглив
на тайни сновиденья,
на скръб и вдъхновенья,
ту мисъл, ту порив —
всегда е извор жив
на стонове и пенья.
 

Лира

 
Звънлив кат кристал
и лек кат зефира
цветята поласкал
и плътен кат метал,
стихът се лей, примира
из неговата лира.
 
 
кат слънчов ясна ден,
кат истина проста,
чаровна, като блен —
на нощни бденья госта —
речта му, плам свещен,
душите взима в плен.
 

При майка ми

 
Цветя днес нови посадихме
въз твоя гробец, майко, тих
и пак сълзи над теб ронихме
и дълго аз се пак молих.
 
 
Видях те пак пред мене жива,
видях ти обичния лик,
душа ми как се с твойта слива
усетих в тоз печален миг;
 
 
усетих как и ти скърбеше
във мойта тиха скръб света,
как неделимо, майко, беше
живота свързан със смъртта.
 

Енигма

 
Ту празничен пир, ту голгота,
долина на плач или песен,
аз често се питам унесен:
какво е туй нещо живота?
Попитах служителя божий,
– Живота? Към вечния друм е! —
Безверник обади се тоже:
– Живота? Един празен шум е!
Отшелника питах – той рече:
– Живота? Вертеп е на злоба. —
– А грухналий старец отсече:
– Предверие само на гроба.
Обърнах се аз към мъдреца,
на всичко постигнал конеца.
– Животът – каза той в смущенье —
загадка е страшна за мене.
– Любов е! – извика младежът
залюбен, – небе е лазурно! —
Поетът: – Море е той бурно,
на страсти могъщи кипежът!
Друг рече: – Живота наш тук ли?
Верига от мъки, теглило! —
Попитах детенцето мило —
то рече: – Игрици и кукли.
 

Паркът в есента

 
Кат цар обезтронен,
във тъги унесен,
като блян отронен
от свода небесен,
 
 
кат мечта самотна,
кат песен смълчана,
кат душа сиротна
в скръбта си приспана,
 
 
паркът глъхне, дреме,
звук го буди рядко —
как е на сърце ми
и тъжно, и сладко!
 

Родната реч

Д-ру Ив. Д. Шишманову

 
Обичам те, българска реч,
звук сладък, най-мил в звуковете,
ту арфа звънлива, ту меч
на майстор художник в ръцете.
 
 
Обичам те, роден язик,
ту гъвкав, ту твърд, като камен
елмазен, жив израз и клик
на мисъл, на блян, на дух пламен;
 
 
язик за песнй и за бран,
язик, сечиво благородно,
от твойта съм сладост пиян —
как лейш се, звучиш ти свободно!
 
 
Как твойта хармонья плени
слуха, о реч мощна, напета,
в песнйте на наште жени,
в крилатия стих на поета!
 

Пред ликът на К. Величков

 
Очи живи, вдъхновени,
сянка скъпа и печална —
брате, ти витайш пред мене
със душата си кристална!
 
 
С твоята душа богата
с висши блянове, полети,
фръкнала към небесата
с песните си недопети.
 
 
Колко спомени, се свежи,
с теб ме вържат, лик нетленни!
Колко трудове, ламтежи,
вяра, чувства с теб делени!
 
 
Ний в живота братя бяхме,
същи славяхме кумири,
дружно страдахме и пяхме
на сродените си лири.
 
 
Дух възвишен, благороден,
дух залюбен в красотата,
син велик накрая роден
по сърцето, по делата,
 
 
ти възторжено отдаде
в непрекъснат бой със злото
свойте сили, вечно млади,
на великото, светото.
 
 
Ах, смърт, всичко що отвлича,
на България отне те!
И на мен отне те! Плача
и напразно викам: „Де те?“
 

Пред гроба на Омира

 
Казах на Омира пред гроба:
о сянко, тиха, величава,
светът, роден на теб из лоба,
и днес велик и млад остава —
подир три хиляди години.
Мрат князове е исполини,
на полвселена властелини —
в нощта пороят ги отвлече…
А твоя образ вечно грее!
И чух как някой там ми рече:
– Да, геният без край живее!
Казах пред Ромео: О младост
крилата, о любов, лазурен
блян, царство на копнеж и сладост,
кой идол тук не бе катурен
от твоето всесилье властно?
Кой пълни като теб всемира
за влюбеното сърце страстно?
Кой не падна ти пред кумира?
А някой таен глас извика:
– Да, любовта е най-велика!
Пред статуята на Венера
Милоска спрях благоговейно,
пред чудний говор на мермера —
тело по хубост чародейно.
Богиньо славна, вековете
минуват, рухват световете,
а ти се горда, вън от тленье,
безсмъртна, гола и безпечна,
зовеш света на поклоненье!
А мраморът каза на мене:
– Едната красота е вечна!
 

Руина

 
С облаци пламенни, ярки, сребристи
слънце-художник лазурите пише,
пеят горите, потоците чисти,
там на скалаците здравец мирише.
 
 
Глуха руина над тях се издига,
бивши дворец на възторзи крилати.
Стене руината: дълга верига
в памет се точи от спомени злати.
 

Поетеса

 
Цена, девице, твоя дар
и звучний глас на твойта лира:
тя лее химни с много жар
на Марса бранни пред кумира;
 
 
победоносен слави меч,
юнашки увенчава гроби,
на бой зове безправни роби,
описва живо кървав сеч…
 
 
Но другите й струни де са?
Ти питаш: има ли в теб плам
божествен? Не, студен си храм.
Люби – тогаз си поетеса.
 

Безсмъртните

 
На безброй царе, витязи,
тук живели и шумели,
споменът им де се пази?
Времената го измели.
 
 
Мухъл тули властелини,
някога с корона, с тело,
пък живеят във души ни
Дездемона, Лир, Отело.
 
 
Прах, величие и слава —
спят в дълбоката забрава!
А създаньята безплътни
на духа стоят безсмъртни.
 

Лик

 
Всегда, навред – самотник вечен —
от самотата съм бегал,
у нази, и в предел далечен,
духовен сън не съм познал.
 
 
Пустинник същ – не бях в пустиня:
аз сè носил съм някой лик
в душата – някоя светиня:
луча в нощта, в мраза – топлик.
 
 
Блаженство ли или страданья
тоз властен лик ми е носил,
възторзи ли или терзанья —
еднакво скъп е мене бил.
 
 
Че на живота смисъл давал,
сърце пазил от плесента
и никога не ме лишавал
от трепети и красота.
 

Море

 
Се по-дълбоко във морето —
в нощта му – сондата завирам,
па я изваждам и съзирам —
изнесени из глъбинето
полипи, миди, непознали
живот под слънчевия блясък,
черупки, водорасли, пясък,
размесен с перли и корали.
 

Тя се казваше Тамара

Mais elle était de ce monde, où les plus belles choses

Ont le pire destin,

Et rose, elle a vécu ce que vivent les roses —

L’éspace d’un matin.

Malherbe

 
Възхитителна девойка,
златокоса и напета,
весела и песнопойка,
съща роза, неначета
от световната поквара —
        Тя се казваше Тамара.
 
 
Аз я гледах по ливади,
кат играйше с дружки млади
в роклицата белоснежна.
Как бе прелестна и нежна,
пълна с радост, пълна с вяра! —
        Тя се казваше Тамара.
 
 
Аз я виждах, кат се връща
от училище – пак съща:
жизнерадостна, игрива,
лястовичка – песен жива —
пролет що при нас докара —
        тя се казваше Тамара.
 
 
Що прекрасното умира?
Що цветущото издъхва,
кат самотен звук на лира?
Що ручей шумящ пресъхва
под горещата омара?
        Тя се казваше Тамара.
 

Пробуден

 
Над гроба ми роза изникна
и някой я с сълзи обля,
над гроба ми чело надникна,
душа се в въздишка изля.
 
 
И мирис от цветенца пресни
проникна ми в гробния мрак,
и сякаш чух славеи песни
и зърнах лазурний свод пак.
 
 
О, ти ли бе, славо, над мене?
При твоя ли будях се зов?
О, ти ли бе, блян-вдъхновенье?
О, ти ли бе, сетня любов?
 

Назад

 
Често моят скитен ум
в миналото ми се връща —
тоя дълг в живота друм,
извървян, и го обгръща,
де в цветя щастлив газих
(тръните му се забравят),
де фърчах, страдах, любих,
в бурите не търсях завет;
де богатий си запас
харчах весело, тревожно
и във речника си аз
нямах дума „невъзможно“.
 

Полски впечатления

На писателката Ев. Марс

 
На разкоша във чертога
често мрак, тревога —
няма слънце;
а в колибата убога
с димен свод и вехти грънци —
ясно слънце.
В градовете пременени
вихрове студени —
няма слънце.
А по хълмите зелени,
де се чуват пойни звънци —
топло слънце.
Ний не видим в суетата
бога, небесата,
де грей слънце,
а зарито в земята
мъничко незнайно зрънце
чака слънце.
Чака го нощта и в мрака
славей в клон го чака,
и свод чака слънце,
и божури, и лалета,
и душата на поета
викат: „Слънце!“
 

Плугът

 
С лакти младо старото оттласва:
„Аз съм бъдещето! Дай ми път!
Аз цъфтя, а твоя ден угасва,
мой живота е и мой светът!“
 
 
Тъй говори Младостта жестока
и нахълтва в тучните поля,
дето друг тегли бразда дълбока,
дето друг ги с кървав пот обля.
 
 
Да простим, живота тъй отсече:
и ний нявга бързали сме тук!
Ред е младото да фане вече
изоставений от нази плуг.
 

Заник слънце

Пускай умру, но я умру – любя.

Пушкин

 
Заник слънце. Но се любя още
светли блянове и майски нощи,
красотата, чарът и чудесни,
любовта с възторзите й небесни
(в тия гърди – пак трептежи пресни):
                аз се любя още.
 
 
Заник слънце. Но се любя жежко
тоя свят – на плач и смях долина,
пълна с храсти и цветя градина —
на битьето нектара, пелина
(близко ми е всичко человешко):
                аз се любя жежко.
 
 
Заник злънце……но се любя нежно
усмихът приветен на зората —
сънищата млади на душата,
на живота – туй море безбрежно —
бурите и песента крилата —
                аз се любя нежно.
 

Жива история

На Добри Ганчев

 
Аз здрав съм син на здраво поколенье
с желязна воля, с вяра от челик,
упорно в труд, мъжествено в търпенье,
то носи на плещи си твар велик —
твар тежък – дълъг низ години
на бури, на превратности безброй,
свидетел бях на всичките съдбини,
що бодро преживя народа мой.
Душата ми е цяла разорана
от страшний на неволите му плуг,
на всичките трептежи на Балкана
        история съм жива тук!
 

Море 2

 
На морето тъмно в глъбините
много кораби лежат незнайни.
На душа ми в бездните потайни
рой надежди, блянове разбити.
Никой поглед няма да проникне
до останките им потопени,
само песен нявгаш поизбликне
из тез тъмни бездни и застене.
 

Есен

 
Ронят се в златната есен
лист подир лист от дървята,
рони се песен след песен
и на певец из душата.
Ронят се дните ми бледни:
всякой ден: „Сбогом“ на радост
някаква ил на последни
блянове, сенки от младост.
В тиха скръб гледам към заник,
гледам как слънце ще зайде…
Скоро и ази, тук странник,
негли ще чуя зов: „Хайде!“
 

Не ги познах

 
Аз съм сбор от слабости и страсти,
почва с малко цвят и много храсти,
но две страсти само не познах,
от две, аз, певец, лишен остах:
душата ми не зарази
пиянството на гордостта,
сърцето ми не унизи
отровата на завистта.
 

Чужденец

 
Поколенье ново и крилато,
нови жажди, страсти, блянове…
Члун съм плуващ в море непознато
с други кръгозори, брегове.
Сè по-рядко лик обичан срещам,
сè по-често виждам се пришлец
сред тълпите нови – сам се сещам,
в родний край почти съм чужденец.
 

Не, не съм!

 
Не, не съм в чужбина ледна ази:
в таз земя душата ми цъфтя,
аз я любя, люби ме и тя —
нежна обич свързва нази.
Не, не съм аз тука чужденец:
таз земя е моя, и аз – неин,
на разкошен явор съм листец,
звук съм в химън чародеен.
 

Вечна

 
Слушам още гръмовете
на войната – ще утихнат,
ще тревясат гробовете,
сълзите ще се усмихнат.
Ще отмине тая хала,
с кръв полетата що плиска,
и душата, ожедняла
за любов, любов ще иска.
Лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна!
 

Авг. 1915

Мисълта

 
На веявица крилата,
бдението на нощта,
говорът на тишината —
        туй е мисълта.
 
 
Лампа негасима в храма,
непостижна висота,
глъбина, що дъно няма —
        туй е мисълта.
 
 
Висша сила у мъдреца,
висша воля във света,
вечен демон на певеца —
        туй е мисълта.
 

Лесът

 
Пластове от листи гнили,
трупани през всяка есен,
спят забравено, унили
в старий лес, в мечти унесен.
 
 
Някой път из тях изникват
цветенца през пролетта,
както песнички избликват
на душа ми из скръбта.
 

Мечтание

 
Сред бурите, които тряскат,
сред мълнийте, които бляскат,
съзира моят тъжен взор
        друг, ясен кръгозор.
 
 
Пред силите, които гаснат,
пред гробите, които раснат,
съглежда моят жаден ум
        с цветя насеян друм.
 
 
Аз виждам светлите чертози
на бъдещето… рози, рози!
На мир, на правда, на светлик
        Великдена велик.
 
 
Ще стигнем ли до там, не зная;
но сладко ми е да мечтая,
да тичам мислено на лов
        за слънце и любов.
 

Бардът

 
Певец със песен гръмогласна
прославяше юнаци, битки.
Прие венец – награда красна, —
обсипан бе с цветя и китки,
запя на лира песен мека
за тайни блянове, копнежи —
за вечното у человека, —
но никой туй не забележи.
И той въздъхна: „О, песнички,
без ек останахте!… Не жалея:
до днеска громко пях за всички,
сега за себе само пея!“
 

Воин

 
Заминуват си един по друг
тихичко връстници и другари,
всяк ден „сбогом“ казват връзки стари,
всяк ден липсва някой близък тук.
А аз, морен, за почивка жъден,
продължавам пътя дълги мой
и мълвя: на мъртвите – покой,
а на живите – живот е съден.
Но живота с тръни е насет,
но живота цяло е сраженье —
воин тук, не гледам окол мене
кой полита, и вървя напред!
 

Мрамор бял

 
Мрамор бял стърчи из бурен.
Бурен крий слова изтрити.
Плаче заникът пурпурен,
багрят мрамора сълзите.
Тъжен мрамор свода гледа,
сам, от бурена задавен,
с него води, тих, беседа,
от човеците забравен.
 

Храст розов

 
Храст розов с усмивка посряща
зората. Трънака го хули
и с клетви му розите брули,
а той аромат му изпраща.
В клон славей звучи си. С квак бесен
из локва се жаби обаждат,
ужасни му хули проваждат,
а той отговаря им с песен.
Пламтящият заник догаря.
От север се мръщат мъглите,
поглеждат го зли и сърдити,
а той им с лучи отговаря.
 

Подаръкът

На гимназистката Н. Цветкова

 
Хубав дар, дете, сполай,
хубаво ти – и сърцето:
замириса ми на май,
пролет лъхна ми в небето.
В твоя миличък привет —
усмих росен на зората —
чува тъжният поет
на трендафила душата.
Ясен става ми света,
луч огрей ли мойте нощи,
видя ли се във скръбта,
скъп че някому съм още.
 

В музея

 
Сред капители разбити
и колони разломени
с надписи полуизтрити
и богове повалени
аз вървя, отнесен в скута
прашен на мечта далека…
И пред мен в една минута
оживяха трийсет века.
 

Олтар

 
Във олтаря свещ догаря.
Млъкнали молитви вече.
Храм затворил е клисаря,
богомолците – далече.
Пуст, безмълвен е олтаря,
тихий сън му пак затече.
        Във олтаря свещ догаря.
 
 
Ням виси Христос разпети
с раните си над престола,
на главата с ореола,
и свещта, кат бледо свети,
сянката на кръста вети
клати по стената гола.
        Ням виси Христос разпети.
 
 
И свещта догаря вече.
В тоз миг нейде надалече
звякат яростно ножове,
ужас, плачове и сеч е!…
И из раните Христови
въз престола кръв потече.
        А свещта догаря вече…