Читать книгу: «Italija»

Иван Вазов
ИТАЛИЯ

Ненадейно сред морето…

 
Ненадейно сред морето малко
птиченце прифръкна
и треперишката, клето,
из краката ми се вмъкна.
Аз му рекох: "Здравствуй, пиле,
сящам твоята съдбина,
тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина."
 

Параход "Euхin" май, 1884

Нощ

 
Луната свети
тихо отгоре,
корабът плува
по синьо море.
    Песен оглася
тез пущинаци
и ме възнася:
    пейте, моряци!
 

* * *

 
Вълните гладки,
кат огледало,
в сънища сладки
всичко заспало.
    Небето плува
в светлите бездни,
Морфей царува:
    пейте, любезни!
 

* * *

 
В таз нощ кристална,
    някъде в бденье
душа печална
мисли за мене,
    бури бълнува
и мен – в чужбина
тя споменува:
    пейте, дружина!
 

По морето

 
Вълни, къде търчите?
    – Във безкрайността.
О, дни, къде летите?
    – Се във вечността.
Къде ти, облак, плуваш?
    – Във синий ефир.
Орел, за де пътуваш?
    – За горния мир.
А ти, любов? – Към бога.
    Ти, радост? – Не знам.
Надеждо, ти? – Не мога
    ответ да ти дам.
А ти кога ще тръгнеш,
    скръб! – гостенко зла?
Фръкни! Защо не фръкнеш?
    – Аз нямам крила!
 

Да фръкнем, душо, да фръкнем

 
Да фръкнем, душо, да фръкнем,
да фръкнем горе в небето,
за нас е чужда земята,
за нас е тъмно морето.
Нали се тамо изчезват
въздишки, шумове земни?
Да фръкнем, душо: небето
тъгата наша ще земне.
 

Морски зефир

 
Зефире приятни, ти вечно кръстосваш
    просторите морски безкрайни,
отдека тоз хлад благовонни доносваш —
    тез стонове, песни омайни?
– Хладът упоителни взех от морето,
    от страстний възток – аромата,
ефирната песен приех от небето,
    въздишките взех от земята.
 

Олимп

 
Олимп, де твойта слава?
Де твойте богове?
Зевс веч се не вестява
по тия върхове;
не фърля мълний бесни
въз трепетния свет
и своя хор небесни
не свиква на съвет.
И дремеш ти в почивка
велик, безгласен, гол,
под бяла си покривка,
кат овдовял престол.
 

Мраморно море

 
Бездната
Мойто дъно не измери
никой ум, ни oко.
Глас
Може би едното сърце
да е по-дълбоко.
 

Рало и лодка

Рало

 
Аз браздя полята,
дигам нива злата.
 

Лодка

 
Аз вълните поря,
с ветрове се боря.
 

Рало

 
Родните полени
мили са за мене.
 

Лодка

 
Мойта скорост гони
други небосклони.
 

Рало

 
В мирните долини
моят век ще мине
 

Лодка

 
В бурите опасни
мойта младост расне.
 

Рало

 
Бури аз не зная,
нито ги желая.
 

Лодка

 
Сред борби, премежди
черпя мощ, надежди…
 

Рало

 
Ази давам здраве
и тела корави.
 

Лодка

 
Аз пък давам сили
и души със криле.
 

Рало

 
Планини снопове
от земя дан зимам.
 

Лодка

 
На Колхиди нови
ключа ази имам.
 

Рало

 
Ази пъпля бавно,
но съм вседържавно.
 

Лодка

 
Картаген, Тир, Троя
аз руша и строя.
 

Рало

 
Цяло земно лице
във наследство имам.
 

Лодка

Ази за граници

небесата зимам.

Фар

 
Звезда ли в ниский свод блещука там?
Огнец ли е накладен от овчарят?
Блуждаещ пламък ли се мярка там?
Кандило ли е в някой пусти храм?
        – Другари! То е фарът!
Нощта е черна, мракът е дълбок
като душа, останала без вяра.
Корабът плува в хаоса широк,
но пътя му е тъмен като рог,
        блещука само фара.
Ту скрий се той зад някой черен бряг,
ту пак се мерне, весел и приятен,
душа тъмнее, щом потъне в мрак,
окото светва, щом той блесне пак,
        по-мил, по-благодатен.
Надеждо, фар във мрачния живот!
Лампадо, що блещиш в душата слаба,
компас, звезда, божествен ръковод;
огрявай в мрак и в буря моя ход —
        свети му на кораба.
 

Морска скала

 
Завиждам ти, гранит вековен:
с вълните вечно имаш бой,
но пак си тих и хладнокръвен
пред техний плясък, шум и вой.
Цалувките им са нахалост,
зъбът им те не ощърби,
а мойто сърце всяка жалост
и всяка радост го хаби…
– Мълчи – каза гранитът леден, —
аз имам същата съдба:
вникни:и ази съм подеден
от безконечната борба!
 

Егейско море

 
Над тез пространства мълчаливи
духът на старината вей.
Не, божествата пак са живи
и култът им и днес живей.
Във дън морето, в глъбините,
Нептун стои в палата свой,
найади плуват по вълните,
над тях – зефири светъл рой.
Талаз ли плесне – туй е песен
от някоя сирена пак,
завей ли вятър – Еол, бесен,
на бурите подава знак.
Платно ли в морский шир се белне —
цар някой древен плува там,
делфин ли лъскав тук се стрелне,
Тритон показува се нам.
Корабе, спри! На Аполона
там виждам храма – аз съм жрец:
до мраморната му колона
ще сложа дафинов венец.
 

Калопуло

 
Дайте ми тоз остров
с дивите гранити,
аз ще го направя
царство на мечтите.
Аз ще го напълня
с дъбрави, с градини,
с кристални потоци,
с нимфи и богини.
В горите ще пусна
тихите дриади,
из вълните сини
ще викам найади.
Там гости ще имам
и грацийте мили,
край мене ще фъркат
силфи лекокрили.
И нежните музи
няма да забрава —
и олтар ще дигна
за тяхната слава.
Може да пропусна
и Диана луда…
Само на лимана
Цербери ще гуда —
два Цербера страшни —
входа за да пазят,
та никакви грижи
тамо да не влазят.
Дайте ми тоз остров,
за да го засела,
чудеса ще стори
мойта мисъл смела!
Но нощта неверна
спуща свойто було
и корабът бяга…
Сбогом, Калапуло!
 

Партенон

 
Фидий някога издяла
Аполону тука трон
и Елада, с трепет, цяла
поклони се в Партенон.
Аполон ни веч остави,
пуст и глух е Партенон —
а вселената днес прави
на художника поклон.
 

Байрон

 
Безсвъртен син на мрачний Албион,
    певец на Хайде, на Джаура,
под тоз класичен гръцки небосклон
    заспа душа ти – вечна бура.
По суша, по море ти мир нема,
    упит от слава и от злоба;
ти с бурна песен в тоя свят мина.
    Кажи, спокоен ли си в гроба?
Отдавна в твоя лоб, де гений грял,
    подземни черви се въвряха…
По-люти бяха червите без жал,
    кои приживе те гризяха.
Ти много идоли вдига, ломи…
    последний викаха – свобода!
Заспа, а твойто име се гърми
    на Омира под небосвода.
 

Ековете

I. Скиталец беден по светът

 
Скиталец беден по светът,
аз не намерих никой път
душа – душа си да излея,
да кажа за какво копнея
без колебанье и без страх:
тук укор вдигнах, тамо смях.
И злобна ярост ме връхлете,
и викнах: "Вий, кои без жал
убихте моя идеал
и моя бог, да сте проклети!"
Но чух там отзив: "Клетий! Клетий!"
 

ІІ. Отидох в тъмните гори…

 
Отидох в тъмните гори:
"На вас, извиках, поне мога
да изповядам, кат на бога,
пожара, дето в мен гори.
В мен има демон, демон страшни:
аз искам щастие, но то
не е ни в корист, ни в злато,
ни в мир, ни в радости домашни…
Аз друго търся, като луд,
но страх ме е да бъда чут:
Аз искам: слава, слава, слава!"
И екът рече: "Лава… лава!"
 

III.  Бегах в задрямалия дор…

 
Бегах в задрямалия дор
и рекох: "Слушай мойта бол!
Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,
в мен злото всичко не погуби,
аз търся в тоя красен свят
душа да любя – да ме люби,
душа, но чиста от разврат,
душа без маска, без преструвка,
що дава нектара без яд
и на гореща си целувка
не туря никаква цена…
За таз душа, душа една,
бленувам, мисля и лудея. "
Но екът рече: "Де я?… Де я?… "
 

IV. В усои страшни се найдох…

 
В усои страшни се найдох,
де вятър даже не дохажда:
"Усои диви, аз дойдох
със мойта мъка, с мойта жажда.
Вий нямате ли у нас кът
затулен, таен от светът,
къде поетът да отдъхне,
да найде тишина и мир,
къде сърце му да заглъхне —
да няма струни, ни кумир, —
където бремето да снема?"
И аз чух отзив: "Нема!… Нема!…"
 

V. Дойдох в пространното море

 
Дойдох в пространното море,
де нищо не цъфти, не мре.
"Море! Вълни! Стихия, вечност!
Дълбоки бездни, безконечност!
Кажете ми: Що е живот?
Що е човек? И кой го праща
в света за мъки, скръб и пот?
Защо той мре, защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел?
Или в борбите на живота?
Или на страстите в хомота?
Защо е той – безсилн роб —
от люлката до самий: гроб
проклет за битка непрестайна?"
Морето рече: "Тайна!… Тайна!… "
 

Славянският звук

На една руска пътешественица в парахода

 
По гладкий шир на Йонийското море
шумящ парахода талазите пори.
        Как чуден е тук
        славянският звук!
Лазурен и чист грей над нас небосклонът.
Кораба делфините весело гонят.
        Как хубав е тук
        славянският звук!
Далеч се синее свещена Елада.
Душата вкушава поезия млада.
        Как сладък е тук
        славянският звук!
Веч бряг се не вижда, ни облак, ни суша.
едната хармония морска се слуша.
        Как страстен е тук
        славянският звук!
 

4 май

 
Поете мой, кое най-бързо бяга тука?
Еленът ли, ил силният орел?
Ил вятърът, ил бурята, ил звука?
Или куршумът – къмто свойта цел?
Или светкавицата побесняла?
Гръмовний шип ли? Злите ли вълни?
Кометата ли луда пощръкляла?
– Госпожо, най-щастливите ни дни.
 

Над морските вълни сънувах…

 
Над морските вълни сънувах.
Ужасен бе сънят ми там:
в морето бурливо бях пропаднал
и борех се с вълните сам.
Когато се сепнах – всичко мирно:
вълните спят, въздухът тих,
но в океана на живота
борбата аз си продължих.
 

Мечтание

Умри, заспи!

Шекспир

 
Корабът плува. Тихо
и гладко е морето.
Спокойно, сладострастно
се къпе там небето.
Как вика ме и мене
таз бездна позлатена,
кат страстните обятйя
на някоя сирена!
Какво? Ако се фърля?
Един миг на решенье —
и всичкото се свърша:
тегла, вражди, мъченье.
Един миг само тряба
да мина в тиха вечност,
от тоя свят на битки
в задгробната безпечност.
А после? Нека цял свят
живота да празнува,
глупешкия му крясък
прахът ми не ще чува.
Не щъ да знам що мисли,
що радва, ил гризе го;
за мене той е нищо,
като и аз за него.
О да, ще има някой
да спомни мойте кости
и даже да продума
небрежно: "Бог да прости!"
А други – те са много —
ще кажат думи прави:
"Клетникът, веч загина —
и харно той направи!"
Ами ония, дето
любих и ме любиха
и с нектар смъртоносен
душата ми поиха?
Те няма да угадят
конеца ми безславен,
та и да чуят – нищо:
отдавна съм забравен!
Уви, едните само
душмани не забравят
и моят свършек мрачен
високо ще прославят.
Ще викнат те с въздишка:
"Умря в цветуща младост!"
И с траур ще забулят
зле скритата си радост.
Да, може да заслужа
от тях и панегирик,
или жестокий присмех
на някой див сатирик —
да каже духовито:
"Гордей се, неразбрани!
Пръв път полезен ставаш —
ти фоките нахрани!"
Едно сърце ще само
смъртта ми да оплаче
и траура до гроба
безумно ще да влачи…
Но тихи са вълните,
и гладки, и безкрайни,
и гаче ме приканят
със гласове омайни:
"Любезний, що ни гледаш?
Що бърчиш тъй чело си?
У нас се крий решенье
на всичките въпроси.
Един миг, едно сбогом
на красната природа!
Един миг! – И почивка.
Един миг! – И свобода!"
 

Параход "Florio"

Резони на историята и на правото

Разговор в солунското пристанище

 
За Македония бе дума,
за тая българска страна.
Учений елин не на глума
с мен почна истинска война.
– Как може туй? – викна, застена. —
Земята славна, що роди
велики елински деди:
най Александра, Демостена?
– Приятелю – казах му там, —
велика слава е ваша
и нямам смисъл да я крам,
но… Македония е наша!
– Как ваша? – викна гордий син
на горделивата Елада,
и ми забъбра дамаскин
зарад Колхида, за Троада,
– Във старо време, каза с жар,
колоний гръцки вред цъфтяха,
от Понт Евксин до Гибралтар
морята нам покорни бяха.
– Приятелю, и туй го знам:
велика славата е ваша, и старий
свят се пада вам,
но… Македония е наша!
– Що значи туй? Какъв кураж!
Това на варварство мирише!
Казах ти не веднъж и дваж,
че Иродот за вас не пише.
Какво сте вий при нази днес?
А Омир, Платон, а Софокъл?
А Леонид? А Темистокъл?
А Фидиас? А Периклес?
– Приятелю, земята ваша
раждала гении тогаз,
туй знам го йощ от първий клас,
но… Македония е наша!
 

Що е душата на поета?

 
Що е душата на поета?
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.
 

Италия

 
Поклон, Италийо щастлива,
поклон, земя на небесата,
земя на песнята звънлива,
на гения, на красотата;
земя на вечните поети,
на Тасо, Данте, на Петрарка;
земя на нежните сонети —
на любовта безумна, жарка.
Поклон, Италийо! Далеч е
брегът ти весел, старославен,
душата ми при теб е вече —
корабний бяг е твърде бавен.
Хвърча из твойте Апенини
и над Везувий, който пуши,
над твоите дворци, руини,
моря и езера, и суши…
Аз, волно чедо на Балкана,
кат бръз орел из небосвода,
на гости ида ти с пияна
душа от въздух и свобода.
Аз ида в тебе с много здраве
от наште небосклони сини,
от нашът Емус снежноглави
и чудни розови долини.
Българйя те здрависва. Тя е
покрита с майски си одежди,
кат теб блещи, кат теб сияе
с цветя и с песни, и с надежди.
Корабе, плувай, занеси ма
там, дето зрей лимонът златни,
там, де поезйя вечна има
под небосклони благодатни!
 

Филаделфия

 
В Неапол хубавий приеха ни отлично.
Гостилникът във фрак, със ганти, с почитанье
какви, отде сме най-любезно ни попита:
в регистра пожела да впише имена ни.
"От Филипополи!" – казах му равнодушно.
– От Филаделфия? – Segnore, извинете:
от Филипополи! – Voi Siete americani?
– Не, българи сме ний! Да, българи сме, клетий!
Аз станах вир-вода, доде да му разправя
за нашата земя, народност и Балкани…
Най-после, убеден, гостилникът излезе,
като мълвеше пак: "Si, si, americani".
 

Неапол, 1884

Везувий

 
Във свойта черна ризница от лава,
сърдит край синьото море, един,
стърчи Везувий – мрачен исполин,
и с гъстък дъх небето замъглява.
Помпея, Херкулан и Стабий спят
в нозе му кат изринати скелети,
отпреж морето пей, шуми и свети,
а окол – миртови гори шептят.
Настане нощ, природа занемява,
гори заспят, море сумти едвам,
а старий исполин, се буден там,
със огнен дъх небето осветлява.
 

Целувката на Юда

Пред картината на Страшния съд

 
Кога безумний Юда на връвта увисна,
из тъмний ад на огнени крила
чер демон прилетя – от радост писна
и грозний труп блъсна и разлюля.
Па взе го за връвта и в ада скочи,
в пламтещето го езеро цопна,
де жупел ври и смрадна пяна клочи;
месо се пържи, кожата капна…
Тогаз ужасний адски цар, в полуда,
изсмя се бясно, с рев преграбчи Юда
и върна му по черните уста
целувката, що оскверни Христа.
 

Рим, 1883

Неаполският залив

 
Прекрасно си нощем, Неаполско море,
    когато зефирът завей
и твоите сини, кристални простори
    луната със злато залей.
Обичам чаровната нощна разходка
    по твойте заспали вълни —
да гледам Везувий от леката лодка
    как в звездното небе дими;
ил – спящий Неапол под твойте милувки,
    ил мъртвий помпейски форум,
и с някоя апса звънливи цалувки
    да роним със сладкий ти шум.
 

Неапол, май 1884

Comme mi e odorando

(Песен на неаполитанска цветарка)

 
Аз съм гиздава цветарка,
Каролина ме наричат,
със цветята аз живея
и цветята ми приличат
    Come mi e odorando.
Минувачо, купи китка
от трендафили засмени,
аз сама я помирисах —
тя мирише като мене:
    Come mi e odorando.
Завтъкни я и помни ме,
аз съм bella Каролина,
тая заран аз набрах я
росна в нашата градина:
    Come mi e odorando.
 

Джованина

 
Налей, моя bella,
мургава девица,
отдека си взела
туй страстното лице?
Слънцето ли твойта
пламенност създаде?
Морето ли свойта
игривост ти даде?
Налей, Джованино,
вакханко, наливай,
разпаляй ме ,с вино,
с очи ме упивай.
Дай да чукнем, мила,
звънливите чаши,
дай, да влейм жар, сила
във гърдите наши!…
Животът е скучен:
пей, лудувай, викай,
на тоз език звучен
ти ми чуруликай!
Кат туй сладко вино
сладък е, вакханко,
налей, Джованино,
пей, неаполитанко!
 

В Помпея

 
Палатите са глухи,
форумът не гърми,
във мраморните бани
чучурът не шуми.
Кумирите сломени
преглупаво стърчат,
из улиците пусти
столетията спят.
"Segnore, ей Помпея,
излязла из прахът —
велика епопея
на слава и на смрът!
Туй Августовий трон е,
а туй – Дианин храм",
добрият чичероне
мълвеше вещо нам.
"Приятелю, продумах
(но без да бъда чут),
тук нищо ме не чуди,
не си задавай труд.
Развалини, гробове
пръв път ли виждам аз?
И в мен една Помпея
таи се тоя час.
И в мойте гърди крий се
цял свят, що вдъхва страх:
олтари запустяли
и идоли във прах.
Но те под ключ са вечно,
в дълбока тъмнина,
и никой чичероне
не може ги узна!"
 

Статуята на Мойсея

Parla!

Mic. Ang.

 
Кога великият художник римски
вълшебно мъртвий мрамор оживи
и на Мойсея ликът исполински
пред него горд и страшен се яви,
той впи очи в грамадното си дяло:
"О, камък! В теб си геният излях,
аз образ дадох ти, и кръв, и тяло,
вдъхнах ти мисъл и душа ти влях.
Творец съм твой, и бог, и се гордея!"
И, блед, настръхнал, полудял дори,
той грабна чука и блъсна Мойсея
в коляното, кат викна: "Говори!"
 

Рим

Колизей

Panem et circenses

 
"Игри и хляб! Игри и хляб!"
    Крещи великата тълпа.
Търчат: патриций, цезар, раб —
    на кървавата веселба.
Гърми огромний Колизей
    от триумфален клик,
във цирка топла кръв се лей
    и смъртен чуй се вик…
Минаха векове. Падна
    непобедимий град
и с него старий свят рухна —
    от робство и разврат.
Стърчи умислен Колизей —
    скелет на свят умрял,
но колчим вятърът завей
    под свода му заспал,
пак чуваш някой див напев
    от плясъци и шум голям,
размесени с ужасний рев
    на цирка с кръв заливан там.
 

Пред Колизея

 
Мълчи арената, де кръв ручала,
де бесният нубийски лъв ревал,
де тъпий роб безумно като мрял,
стохилядната сган ръкоплескалата.