Читать книгу: «Алтаира: изгубеното съкровище»

Иллюстратор Зохра

© Зохра, 2025

© Зохра, иллюстрации, 2025

ISBN 978-5-0068-4133-8

Создано в интеллектуальной издательской системе Ridero

Алтаира: Изгубеното съкровище

От Автора

Скъпи читатели,

Позволете ми да ви поканя на пътешествие. Пътешествие, което започва с шепот от звездите и води към сърцето на една от най-големите мистерии, които Вселената крие. «Алтаира: Изгубеното съкровище» не е просто история за търсене на древен артефакт. Тя е разказ за смелостта, за жертвата, за силата на знанието и за невъзможната надежда, която гори дори в най-тъмните бездни.

Всяка цивилизация, дори най-великата, оставя своите следи. Понякога те са осезаеми – руини, технологии, забравен език. Друг път са ефирни – легенди, митове, зов, изгубен в безкрайността на времето. Алтаираните, една от най-напредналите раси, които някога са обитавали нашите галактически предели, са оставили след себе си именно такъв зов. Зов, който може да доведе до откритие, което ще промени хода на историята, или до гибел, която ще изтрие всичко познато.

В тази книга ще се запознаете с екипажа на «Звезден скитник» – група от различни същества, обединени от обща цел и от загадъчния сигнал, който ги води към неизвестното. Ще проследим пътя им през опасни региони от космоса, през изкривено време и пространство, до срещи с древни пазители и с най-дълбоките страхове. Ще станем свидетели на откритието на Алтаира – не просто планета, а същество от чиста енергия и съзнание, което крие в себе си «съкровище», по-ценно от всичко, което можем да си представим.

Но всяко съкровище има своята цена. И всяко знание идва със своята опасност. «Сянката», древна сила на празнотата, дебне в сенките, готова да погълне всичко, което създава светлина и живот. Борбата срещу нея ще изисква не само смелост, но и разбиране. Разбиране на същността на съществуването, на цената на знанието и на силата на жертвата.

«Алтаира: Изгубеното съкровище» е покана да се изгубите в необятността на космоса, да се изправите пред неизвестното и да откриете, че най-големите съкровища често се крият не в злато и скъпоценни камъни, а в истината, която ни прави това, което сме.

Надявам се това пътешествие да бъде също толкова вълнуващо и просветляващо за вас, колкото беше за мен самото му създаване.

С обич и благоговение към Вселената, Зохра

Пролог: Легендата за Алтаира

Звездите, които сега разпръскват бледата си светлина върху прашните коридори на «Звезден скитник», някога са били свидетели на една цивилизация, чиято мъдрост е надминавала всяко човешко въображение. Преди еони, когато галактиката беше млада и неизследвана, съществуваше раса, чиито творения все още резонират в тъканта на космоса. Те наричаха своя дом Алтаира.

Алтаира не беше просто планета, а жив организъм от чиста енергия и съзнание, дом на същества, които можеха да прекрояват реалността със силата на мисълта си. Те бяха архитектите на звездите, майсторите на времето, пазителите на фундаменталните закони на Вселената. Техните градове се издигаха като кристални кули в небето, а техните кораби прекосяваха разстояния, които днес дори най-напредничавите технологии смятат за непреодолими.

Но дори и най-великите не могат да избегнат сянката на съществуването. Нещо се пробуди в бездната, нещо древно и гладно – гладно за знание, гладно за власт, гладно за самото битие. Алтаираните, в своя стремеж да запазят хармонията и да предпазят другите раси от тази надигаща се заплаха, взеха решение, което доведе до тяхното собствено изчезване.

Те не бяха унищожени. Те се жертваха.

Запечатаха най-великото си постижение – «съкровището», източникът на тяхната сила и знание, в сърцето на Алтаира. Създадоха сложни защити, прикривайки планетата от всички възможни очи, и изпратиха последен, отчаян зов – ехо през вековете, насочено към онези, които един ден биха могли да разберат. Зов, който да предупреди, но и да покани.

Години, векове, хилядолетия се изнизаха като прашинки в звезден вятър. Алтаира се превърна в мит, в легенда, в детска приказка за изгубено злато и забравен рай. Раси се издигаха и падаха, звезди се раждаха и умираха, но сянката на Алтаира остана скрита, чакайки.

До днес.

В най-далечните, неизследвани сектори на Галактиката, там, където звездите са по-стари и светлината пътува по-бавно, нещо се раздвижи. Фино, едва доловимо трептене пробиваше през космическата празнота. Не беше познат сигнал. Не беше естествено явление. Беше ехото на зова, пробудено от времето, изпратено от планета, която вече никой не помнеше.

Сигналът беше слаб, но упорит. Като последен полъх на живот, преди да изчезне завинаги. И някъде, в едно прашно помещение на един стар, но надежден кораб, този зов ще бъде чут. Митът ще бъде разбуден. И изгубеното съкровище ще започне да привлича не само търсачи на слава, но и сили, които желаят само мрак.

Част 1: Зовът от звездите

Глава 1: Прашният «Звезден скитник»

Космическата прах се беше просмукала във всяка фибра на «Звезден скитник». Тя се лепеше по износените метални стени на командния мостик, покриваше с невидим воал контролните панели и се събираше в ъглите като древен спомен. Корабът беше стар. Много стар. Не беше от лъскавите, свръхмодерни разузнавателни кораби, които сега се носеха елегантно през познатите сектори на Галактическия Съюз. «Звезден скитник» беше ветеран. Той беше видял повече астероидни полета, повече вражески флотилии и повече неизследвани мъглявини, отколкото повечето от екипажа си можеха дори да си представят.

Капитан Елиас Вейл седеше на капитанския стол, втренчен в главния екран. Образът на звездното небе беше красив, но познат. Твърде познат. От месеци «Звезден скитник» патрулираше по периферните граници на цивилизацията, далеч от блясъка и интригите на централните светове. Работата беше монотонна, но спокойна. А спокойствието за Вейл беше лукс, който не можеше да си позволи през последните години.

«Капитане, всичко е спокойно по сектор Бета-7. Никакви необичайни показания», обади се глас от комуникационния пост. Беше гласът на лейтенант Кира Рен, навигаторът на кораба. Тя беше млада, брилянтна и притежаваше интуиция, която често надминаваше дори най-сложните сензори.

«Благодаря, Кира. Поддържай бдителност. Знаете, че дори в тишината може да се крие буря», отвърна Вейл, без да откъсва поглед от екрана. Гласът му беше спокоен, но носеше тежестта на години битки и загуби.

На съседния пост, с ръце, които сякаш бяха част от машините, работеше сержант Макс «Гръм» Корбин. Неговите големи, здрави ръце с лекота управляваха сложните системи на инженерния отсек, които бяха интегрирани в командния мостик за по-бърза реакция. «Гръм» беше мозъкът зад «Звезден скитник», човекът, който можеше да накара този стар кораб да пее, дори когато други биха го обявили за брак.

«Капитане, усещам леки смущения в енергийното поле. Нищо сериозно, но… странно», промърмори той, без да вдига очи от екраните си. «Все едно някой си е пуснал радиото на максимална сила в съседната стая.»

«Странно ли?», повдигна вежда Вейл. «Можеш ли да локализираш източника?»

«Не точно. Сигналът е… размит. Като шум от много далечна станция, но без конкретна честота. Идва от нищото.»

В този момент, от централния пост, където работеше д-р Аня Шарма, археологът и лингвист на екипажа, се чу възклицание. «Капитане! Наблюдавам нещо необичайно по спектрален анализ! Нещо, което не би трябвало да е тук.»

Аня беше обсебена от забравените цивилизации. За нея всяка древна руина, всеки артефакт, всеки неразгадаем символ бяха врата към изгубени светове. Тя беше тук не заради битките, а заради историите, които космосът пазеше.

«Какво виждаш, Аня?», попита Вейл, вече с по-голям интерес.

«Различни честоти, които се наслагват една върху друга. Но в основата е… нещо като… модел. Много древен. И повтарящ се. Не е естествен. Някой го е изпратил. И то от много, много далеч.»

В този момент, в тишината на мостика, се чу тихото, но ясно бръмчене на Зигфрид, андроидът, който тихо стоеше в ъгъла, наблюдавайки с безучастни, но аналитични очи. Зигфрид беше последното попълнение в екипажа – машина с непознат произход, но с безупречна логика и лоялност.

«Анализът на д-р Шарма е коректен», каза Зигфрид с равен, синтетичен глас. «Възрастта на сигнала се оценява на милиони години. Неговата сложност надхвърля познатите ни комуникационни протоколи за поне пет порядъка.»

Вейл се изправи. «Милиони години? И идва от… нищото?» Той се обърна към Кира. «Кира, прерови всички архивни карти. Търси всякакви аномалии, всякакви споменавания за изгубени сектори, дори най-невероятните легенди. Искам да разберем откъде идва този сигнал.»

Кира вече работеше трескаво, сензорите на нейния пост светваха в бърза последователност. «Капитане, има нещо… В най-отдалечените, почти забравени данни на Съюза, има препратки към един сектор, който е бил маркиран като „недостъпен“ или „изчезнал“. Наричан е… Алтаира.»

Името прозвуча като шепот в тишината. Алтаира. За повечето беше просто мит. Легенда за изгубена цивилизация, за забравено съкровище. Но за хора като Аня Шарма, то беше свещен граал.

Вейл погледна към главния екран, където познатите звезди изглеждаха по-бледи от всякога. Работата им беше спокойна, да. Но сега, когато този древен зов пронизваше тишината, той знаеше, че спокойствието е приключило. Космическата прах по «Звезден скитник» можеше да е стара, но Вселената винаги беше пълна с нови, непознати истории, които чакаха да бъдат открити. А този сигнал беше покана. Поканата към едно пътешествие, което можеше да промени всичко.

Глава 2: Шепот от бездната

«Алтаира.» Името висеше във въздуха на командния мостик, тежко като неизказана истина. За повечето в Галактическия Съюз, то беше само отглас от далечни митове, събирано от прашните рафтове на забравените библиотеки. Но за Аня Шарма, то беше причината да посвети живота си на изучаването на звездите. А сега, може би, началото на най-важното откритие в историята.

«Алтаира», повтори Кира Рен, гласът ѝ беше смесица от вълнение и предпазливост. «Има няколко препратки в най-старите архивни файлове на Съюза. Повечето са класифицирани като „легендарни“ или „непотвърдени“. Някои дори като „митологични“. Но всички споменават планета с неизмерими технологии и знания, която внезапно е изчезнала от всички звездни карти преди хилядолетия.»

«Изчезнала?», промърмори Вейл, обръщайки се към главния екран, където вече се виждаше картата с маркирания сектор. Той беше празен. Не просто слабо населен, а буквално празен, като дупка в тъканта на космоса. «Как може цяла планета да изчезне?»

«Това е част от мистерията, капитане», отвърна Аня, очите ѝ блестяха от ентусиазъм. «Според най-ранните легенди, Алтаираните са били майстори на енергията и пространството. Говори се, че са можели да скриват цели светове, да ги преместват, дори да ги правят невидими.»

«И този сигнал идва оттам?», попита Макс «Гръм» Корбин, като потупа едно от контролните табла. «Сигнал, който не би трябвало да съществува? От място, което не съществува?»

«Сигналът е древен, Макс. Много древен», обади се Зигфрид. «Анализът на честотната модулация и енталпията предполага, че е излъчен преди приблизително…» Той направи кратка пауза, сякаш обработваше огромно количество данни. «…седемстотин хиляди до един милион стандартни години.»

Тишината, която последва, беше осезаема. Седемстотин хиляди години. Това беше преди дори най-ранните форми на разум на Земята да се появят.

«Значи… някой на Алтаира е изпратил този сигнал преди почти милион години?», попита Вейл, опитвайки се да осмисли мащаба. «И ние го улавяме сега?»

«Сигналът е изключително слаб, капитане», обясни Кира. «Идва от посоката на този „празен“ сектор, но е почти на границата на нашите сензори. Като шепот от бездната. Ако не беше комбинацията от странните енергийни смущения, които Макс улови, и изключителната чувствителност на д-р Шарма към аномалии, вероятно щяхме да го пропуснем.»

«Защо сега?», замисли се Вейл. «Защо този сигнал се появи точно сега, след толкова време?»

«Може би не се е появил сега», предположи Аня. «Може би просто сега сме достатъчно близо, или технологията ни е достатъчно напреднала, за да го уловим. Или… може би нещо го е събудило.»

«Събудило?», повтори Вейл, усещайки как тръпка преминава през него. «Какво може да събуди нещо, което е било спящо милиони години?»

«В легендите често се споменава, че Алтаира е била пазител. Пазител на нещо важно. Може би този сигнал е предупреждение. Или призив за помощ.»

«Или покана към опасност», добави Макс, без да прекъсва работата си. «Ако Алтаираните са били толкова напреднали, то и враговете им вероятно са били такива. Не бих искал да се окажем в средата на древен конфликт, за който дори не знаем, че съществува.»

Вейл се замисли. Повечето от неговите мисии бяха свързани с патрулиране, разузнаване, понякога и с бързи, брутални конфликти. Но това… това беше нещо съвсем различно. Това беше пътешествие към мистерия, към праисторията на Вселената. Имаше нещо в този слаб, древен шепот, което го привличаше, въпреки всички рискове.

«Кира, можеш ли да начертаеш най-безопасния курс към зоната, от която идва сигналът?»

Кира кимна. «Най-безопасният курс ще мине през няколко неизследвани сектора. Имаме данни за гравитационни аномалии и вероятност за среща с неидентифицирани форми на живот. Но да, ще можем да стигнем до приблизителната точка на излъчване.»

«Добре», каза Вейл, вземайки решение. «Аня, приготви всичко необходимо за анализ на древни артефакти и езици. Макс, провери всички системи на кораба, особено щитовете и двигателите. Трябва да сме готови за всичко. Зигфрид, поддържай постоянна връзка с всички сензори и анализирай всяко отклонение от нормата. Мисля, че имаме нова мисия.»

Той погледна към празния сектор на екрана. «Ние сме „Звезден скитник“. И ако има нещо там, което иска да бъде открито, ние ще го намерим.»

Следващите няколко часа бяха изпълнени с трескава подготовка. «Звезден скитник», макар и стар, оживя под умелите ръце на екипажа. Корабът се приготвяше да напусне познатия свят и да се гмурне в най-дълбоките, най-тъмните и най-неизследвани кътчета на галактиката, водени от един единствен, едва доловим шепот от бездната.