Tygite na Bylgarija

Триумфът на турчина

A notre rage ainsi rien ne s’opposa.

Psara n’est pluis. Dieu vient de l’effacer.

Sur ses débris le vain qanqueur qui se repose

Rêve le sang qu’ll lui reste à verser.

(Psara, Beranger)

 
С кръв гяурска утолихме
Жаждата си, ей Аллах!
Ний душмана поразихме,
И байрака си побихме
        Върху неговия прах!
 
 
С името на Мохамеда
Мръсния стъпкàхме кръст!
Ей Аллах! Каква победа!
Черна кръв се вредом гледа,
        Знак на страшната ни мъст!
 
 
Българи! О сган робове!
Смърт ли вий креехте нам?
Тъй ли чупите окови?
Тъй ли вдигате ножове
        Срещу славния Ислям?!
 
 
Вижте, как ви зле измачка
Вас пророковият гняв!
Сичко ваше нам е плячка,
А момите ви – играчка
        На добишкия ни кеф!
 
 
Ваште хубави градища
Днес са страшен пущинак,
И въз техни пепелища
Гарваните грачат! Вижте
        Перущица и Батак!
 
 
Вий сте жертви поругани
И оставени на нас,
И от наште ятагани
Кой ще смей да ви отбрани?
        Кой ще се смили за вас?
 
 
Ей Аллах! Каква победа!
Цапаме в гяурска кръв.
Пущинак се вредом гледа
И гяурските му чеда
        Дразнят ни със нова стръв.
 
 
Скоро сичко ще се свърши!
Сичко ще да стане прах!
Ножът сичко ще довърши —
И огънят ще избърши
        И последний знак от тях?
 
 
А Русия?!… От години
Враг е наш непримирим!
Нека днес сеир да чини —
В нейни братя и роднини
        Как ще да я поразим!
 

1876, юлий 30

Дизраели

 
„В България клане и сеч! —
вестяват някои газети,
но аз ви давам честна реч,
че туй са клевети, навети:
отдавна ние знаем веч
журналите какво са цвете.
Лъжа е чиста, уж че там
секат народа без пощада,
че от три месеца насам
май много от ножа пада!
От Елиота^[1] точно знам:
въз Портата е туй набяда!
Не крия тук, че има (ах!)
и две-три села изгоряли,
но турци да бедим е грях,
че туй да сторят са желали:
знам точно, че огъня в тях
сами са българите туряли!
А за жените? Може, да…
към тях са слаби османлийте;
но и журналите всегда
държат за капитал лъжите
и тез безброй моми, деца
в колоните им са убити!“
Тъй нагло лордът с хладен вид
министерската реч си каза —
и тих, циничен, зверовит,
блъвна си страшната омраза
към нас и лъжейки без стид,
очите на света замаза.
Но, о, афронт! На туй протест
от хиляди места се дава
и после таз гръмовна вест
лъжлив пред цял свят лордът става.
О, Английо, защо ли днес
бездушен жид те управлява?
 

1876, август

На лирата ми

 
Готвех се вече глас да издигна,
весело, гордо песен да викна,
мъчно ми стана все да ридая,
време за слава, мислех, настая.
Мислех, но горко, лиро любезна!
Бъдеще златно кат сън изчезна,
братската кръв бе всуе проляна,
жалост горчива покри Балкана.
Огнен възторг се бърже попари,
върлий тиранин грозно удари,
около нази зрелище гробно,
тежки вериги дрънкат по-злобно.
Робство, пак робство! Няма свобода!
Рани дълбоки мъчат народа,
облак се вие още по-мрачен,
о, лиро моя, нека да плачем!
Да плачем, както ний сме плакали!
Нали днес всичко окол нас жали?
Полето съхне, Балкана вене,
Янтра въздиша, Марица стене.
……………………………………………
Не, не загина всяка надежда!
В мене живее вяра гореща!
Тя ми придава тез чувства буйни,
тя сгрява, лиро, твоите струни.
Вярвам, да, вярвам, че зарад наз
дни по-честити съдбата пази.
Скоро яремът ще се разбие,
светата правда пак ще надвие!
Таз кръв невинна, тамо проляна,
ще се издигне върху тирана,
в ярост и буря, в пламен и мълний
потоп ще стане да го погълне!
Тез майки клети, зверски разпрани,
тез деца дребни, грозно изклани,
тез момци храбри, тез мъченици:
там на бесило или в тъмници;
тез моми жални, ангели красни,
в пламък умрели, в мъки ужасни.
Тез клетви, сълзи, вопли народа —
ще родят, вярвам, нашта свобода.
 

1876, юли

Сабята на Абдул Керим паша

 
Дерзайте, вий, мръсници, във пътя на позора!
Правете вие дружба и братство, и любов,
С тез варвари жестоки, що напусто се борат
Против светата правда и кръста свят Христов.
Славете ги безсрамно и пейте гръмогласно!
Цалувайте, любете прогнилият Осман.
Веч сяко честно сърце потърси се ужасно
От тоя смрад несносен на вашия тамян.
Дерзайте! Тоз век беден, осъден е да види
Все, що е най-омразно, чудовищно и зло:
Един злодей да вдига от кости пирамиди,
А друг – да слага венци на негово чело.
Вий, варвари безсрамни, вий, кърлежи вонещи,
Които сте се впили в славянската снага!
Вий хуни, вий вандали! Вий бухали зловещи!
Вий зверове! Проклети да бъдете сега!
Дано тоз плач и вопли, до Бога що отиват,
И тез клетви люти от толкова души,
И тез порои кърви, които се проливат,
Да паднат в вид на мълнии въз вашите глави.
Дано тоз удар, с който Всевишний да покаже
И своя гняв ужасен, и свойта страшна власт,
Това проклето племе сега ще да помаже: —
Дано тоз удар страшен да падне и на вас!
 

1876

Сабята му е поднесена от маджарските студенти след победата над Сърбия.

Горко, пилци, вам!

(По Виктор Хюго)

 
Женската? Умряла.
Мъжката къде й?
Котка я хванала,
костите гризе й.
А пилците бедни
кой ще ги погледне?
        Не знам.
 
 
Горко, пилци, вам!
Без овчар, без куче
стадото стои,
вълкът кръв да смуче
тамо се върти.
Кой ще да закрили
агънцата мили?
        Не знам.
 
 
Горко, горко тям!
Майката убита,
обесен мъжът,
в къща мразовита
децата реват.
Кой ще се накани,
за да ги нахрани?
        Не знам.
 
 
Горко, дяца, вам!
Мъртъв е юнакът,
левът е без мощ,
изново читакът
точи своя нож.
Ами кой ще стане
робите да брани?
        Не знам.
 
 
Горко, братя, вам!
 

2 декември 1876

Т. Каблешкову

 
О, Каблешков^[2], загина!
Загина гордо ти!
Огънят ти изстина,
земята с теб зарина
надежди най-свети.
Сърце ми още пази.
приятелю злочест,
тез думи, що тогази
със жар каза, и ази
ги слушам като днес:
„Ох, брате! Зло е време!
Народът е убит,
не мисли той да снеме
това проклето бреме
от своя врат притрит.
Заклех се да се трудя
и до последен час
духа му да разбудя
и искрата да гудя
за бунта между нас.
И знам, че ще страдая
за таз висока цел,
но всичко ще изтрая
и няма да се кая
за тежкия си дел.
Но ак’ по участ люта,
че роб ще съм, съзра,
то в същата минута
по примера на Брута
свободен ще умра!“
Ти радост, мир, угода
не знайше оттогаз,
ти плачеше с народа
и бунт зарад свобода
приготвяше у нас.
Настана ден Гергьовден!
Сънят ти оживя:
пламна гневът народен
и пряпорец свободен
в Балкана се развя.
Но в битките с вразите
не те намери смърт,
ни тамо в планините,
нито под съсипните
на бащиний ти кът.
Отруден, окървавен,
с разбиено сърце,
за левът обезславен
ти падна, с яд удавен,
роб в турските ръце.
Горкана! И когато
изваден бе на съд,
със ярост във душата
ти като Караджата
ревеше на врагът:
„Сган тигрове проклети,
презирам ваший бяс!
Бесете и колете
и с кръв се утолете,
но близо й ваший час!
Ще умра аз, тирани,
как братята ми мрат!
Покрити с люти рани,
с вериги оковани —
не е ни мил светът!
Но дор сме ний в гробове,
души ни ще родят
безброй юнаци нови,
кат нази все готови
на вас да отмъстят!“
И да им не оставяш
но-друга радост тям,
ханджар един долавяш,
в гърди си го ударяш
и падаш мъртъв там.
……………
……………
О, душо благородна!
Горка бе твойта смърт;
но тя не бе безплодна;
идеята свободна
възкръсна тоя път.
И колко ощ безбройни
момци в тоз бунт свиреп,
на таз идея войни,
разпалени, достойни,
изгубихме кат теб!
О, Каблешков, загина!
Загина гордо ти:
огънят ти застина,
земята с теб зарина
надежди най-свети!
 

2 юли 1876